Намирал ли си ехото ... в ръцете си

Презряло време

2011-08-09T12:48:00.001+03:00

.
.
е после,
както винаги е после
презряло време
с голи птици по клоните
пред очите ми чужди
ранено врабче
подпира дъха си
и куцо си тръгва

а не е есен
и дори не е измислен
този тромав завършек на лятото
пред нечия топла
но чужда врата
след смеха на деца
играещи в локвите

а не е лято
никак не е лято
презряло време
с тези... голи птици
по клоните
ръката ми
трескаво къса съня

прегръщам врабчето
и с него си тръгвам

не бъди лоша, малката

2011-08-07T00:30:00.000+03:00

не бъди лоша, малката

никой не разбира думите

дългите липси

потънали в ръцете ти

не говори

обладана от мълчание

безсрамието на вятъра

умората

шепота

не донесъл утеха

ти просто

не бъди лоша, малката

никой не вали дъжда

не докосва снега

студът

пропива се

във всеки порив на страстта

разтворените устни

ръцете

всички чужди мъже

не познали следите

миналите докосвания

пръстите

забравени в косите ти

прегърнатите мигове безличие

но ти

не бъди лоша, малката

навън е дълго

единствено нощта

след всяко разрушено здравей

зад ненаписаните ти писма

измерената чужда умора

сутрините нямат значение

върху лицата

непознатите длани

нахално разголените чувства

тревожат

единствено ръцете ти

но ти

не бъди лоша, малката

върви си

никой не крещи между теб и тях

никой не обича теб сред тях

а ти

дори не си лоша, малката

Дългото настъпване на утрото

2009-05-12T19:55:00.001+03:00

.

Планината
е обгърната от облаци,
в които се смалява,
както всичко,
дръзнало да претендира вечност,
изправено
пред тишината на скалите ù.
Най-трудно е
да си отидеш в тази нощ,
в която
припознаваш все по-трудно себе си
сред сенките от образи,
запълнили
празнотата на ъглите ти.
Ръцете ти
завързват всеки порив
да хукнеш вън,
да се изправиш
пред пръстите на вятъра -
настръхнал,
срещу привидния покой в очите ти.
На мястото на въздуха във теб
все по-глухо ще забиваш страхове си,
до дългото
настъпване на утрото,
когато пак ще видиш планината,
преди отново да се разделиш
със себе си.

.

Само нея

2009-04-27T11:38:00.000+03:00

.

аз не зная езика им
все по-трудно разчитам мълчанието
зад сенките на булеварда
тиха е вечер тъгата му
преди да заспи под крака им
прегърнал няколко стотин дози умора
и пакетчета потъпкана уязвимост
във които заглъхват
остатъците от душата му
все едно по кое време на годината
е
не напомням за себе си
мълча
събирам думи
за следващото разминаване
прекалено краен е акцентът
върху образи
липсват ми смекчените граници
плавното движение на мисли
заключени в идея за стих-
отворение
което припомня тъга ...
която стои ненатрапена
през очите на стареца
и гали плътта му
докато вятърът целува
пресъхналите му клепачи
и те проронват капчица живот
върху изсъхналите коренища
по ръцете му
не мога да застана
между два сезона
и да тръгна със новия
по-лесен
по-чист
не-докоснат
не-разбрала за себе си
смисъла от дарената последна стъпка
от живота му
преместила акцента върху стареца
от булеварда
но помня дълго само нея
и липсата
на повод за оставане

.

Не мога да измисля свят

2009-04-06T21:28:00.000+03:00

.

колко много
написани птици
не мога да измисля свят
а искам
да прогоня тъгата
приютена в тях
напред е само
тишина
колко много
написани птици
и колко малко небе
не достига въздух
да докосна
разплаканите им очи
напред е само
тишина
колко много
написани птици
колко малко небе
не мога да измисля
този свят
и да стопля ръцете ти

.

Нарисувай очи

2009-03-20T20:51:00.001+02:00

.

няма нищо по-ужасно
от това да удариш някого
когато го боли

нима не изговорих
всичките си празни приказки
преди да престана да чувам

огледай ги
няма нищо по-ужасно от това

нима скимтенето
не е по-ужасяващо

целият този шум
който е стиснал дните си
за гърлото
и отмерва пулса им
очаквайки
да колабират
от неговата ирелевантност

говорех за друго

не, говорим за същото
беззначението
и смисълът

не говори
не виждаш ли
тълпата върви
върху
не гледай
ужасяващо е

не
ужасяващо е
да вървят
и да знаят

не мислиш ли
дали
по-ужасно е
когато не знаят

не
очите
очите
те нямат очи

ако тръгна срещу им

ще те смачкат
забравяш че не виждат

добре
защо говорим без да следваме репликите си
думите ни
ги няма в сценария

няма реплики
говориш на себе си

не
не
не
на теб говоря

аз не те чувам
сляп съм

но аз виждам очите ти

няма ги

имаш
докосвам ги

нямам очи

няма нищо
между думите и смисъла
дори когато търсих себе си
не виждах нищо
нямаше дни
нямаше път

говориш за препятствията ли
те се преодоляват

не
ти не ме слушаш
не говоря
рисувам ги

не можеш да рисуваш техните препятствия

те са нарисувани
точно сега
разливам боята
на мястото
където трябва да са очите им

престани

не мога
задушаващо е

тогава нарисувай очи

не мога
те ще изчезнат
ако им нарисувам очи

именно
нарисувай им очи

нарисувай ми очи

.

Дванадесет етюда за една липсваща флейта

2009-03-20T20:48:00.005+02:00

.

пейзажът е безупречен
до времето
когато крясъкът на чайките
ще си отиде
сбогувал се единствено със вятъра
и ще остане само да нашепва
надвисналата тишина от думи
докоснала се върху отлива на океана
сред грохота изригващ от вълните
който като липсващо съзвучие
родено от прахта в очите на коралите
покрива с тялото си
тленността
прахта
и пясъка
преди да се завърне към началото...

***

хоризонтът е изправен
пред очите ми
изгубен се разхожда
между спомени
гласът ми
е последното ми всичко
което изкрещях
за да не продължа
да чувам себе си
докато се превръщам
в листопаден шум
през пролет
която си отива
потънала във бяло
преди да се завърне към началото...

***

небето
стъпило на тротоарите
се блъска
във бетонните фасади
отделя сянката си -
мъртъв силует на незабравка
пред погледа си
и върви
гърбът му не понася мисълта
че незабравките
обичат да танцуват
дори когато ражда ги мълчанието
от огорчението
настръхнало във себе си
преди да се завърне към началото

***

вятърът
преплита въздуха
в ръцете си
отпускайки началото на ехото
след стъпките
успели да прекрачат слепотата си
потънала в треви зелена завист
и дълго ще разхвърля пепелта
която кацнала
на рамото на времето
пристъпваше по дългата страна
на неговата сянка
преди да се завърне към началото

***

дъждът
извървя всичките си стъпки
със капките
увиснали на косъм
след всяко тяхно предпоследно падане
в привидно ласкавите длани
на локвите
докоснали деня във сухотата му
извиращата уязвимост във очите му
разплака изоставените улици
повторили онази неспособност
да съберат косите му
тъгата да целунат
и сълзите му
преди да се завърне към началото

***

градът
изглежда сив и зимен
в отеснелите си дрехи
които не прикриват голотата му
и разпростира себе си в пространството
дори след подранилото разсъмване
което наранено ще си тръгне
сред бръчките от неподредени улици
в забързания ход на заглушено ехо
и тежестта на въздуха в гърдите
на уж недишащите булеварди
когато се разхожда със носталгия
преди да се завърне към началото

***

нощта е изгубила
звездите си
върху избелялото платно на тишината си
заключила очите на небето
луната наблюдава тихо стъпките
които се изнизваха по булевардите
а после им насъсква кучета
за да излаят липсващата хроника
в складираните празни мисли пред вратите
като вдовица в черно
неоплакала съдбата си
преди да се завърне към началото

***

денят
се върти около часовете си
в междуточия от недоразвити думи
и метафори преобърнати в безмълвие
докато се разпадне на съставни части
недостатъчност и самота
вървящ с клатушкаща походка
покрай стъклените нерви на фасадите
покрай прозорците
издишили болката от пепелта
в гърлата си
от поредното ненадживяно предателство
дефектирало дишането му
преди да се завърне към началото

***

улиците са
дълго продължение
на водопадите
преди да се превърнат в ежедневие
и сивотата да изсуши ръцете им
на крачка от съществуващото време
действително ни нужно
за да намерим
сред този лабиринт от думи
домове и хора
прозорецът, запазил светлината си
през погледа на някой просяк
в брадясалата мъка пред очите му
преди да се завърне към началото

***

дърветата
изтекоха във полета на птиците
прогонени да скитат в пустоша
безвучно онемяла е гората
мъхът по дънерите липсва
и всеки писък
във зелените корони
превръща се в предсмъртен стон
изригнал от премръзналите коренища
като сърце
което бърза да се пръсне
преди да се завърне към началото

***

хората
не виждаха наведените си очи
сред сълзи
от закъснели листопади
сред беззвучната тихост на листата
по време на абсурдното сбогуване
със зимата
уморени от чакане
на своето закъснялото умиране
сред сенките на чуждите сезони
и болката от мълчанието
на дългите нощи
когато тишината не говори
преди да се завърне към началото

***

думите
не дочакаха прилива
не познаха тихата тъга
не повярваха в шума на листопада
не отделиха сянката си
не покриха голотата си
не заглушиха ехото
не извървяха стъпките

те можеха да бъдат строги съдници
във тишината
на тези дванадесет етюда за една липсваща флейта

преди да ме завърнат към началото

.

Забравата

2009-03-20T20:48:00.003+02:00

.

през вечер слизаше
от мокрите покриви
и разхождаше
онази част от себе си
която не можеше да напише
защото думите
размиваха формата му
както мъглата
която упорито се стараеше
да изстуди гласа му

докато затваряше страховете си
в клетки
прокарваше мисли
по гънките на тъмнината
и ровеше в себе си
спомени
докато избираше
най- абсурдния начин
да спре
срещу посоката на вятъра
и да погледне в очите си
за да успее да прогони
забравата
полепнала върху кожата му
докато пръстите му
губеха кръвта си
в неистово потисканата
нужда от докосване

по извитата стълба нагоре
това беше
една част от всичко
което забравяше
преди да се сгъне в кутиите
до раните си
за които никога не пишеше

.

Колко ли ...

2009-03-20T20:46:00.004+02:00

.

колко просто би било
ако не разбираш езика ми
когато мълчанието е
другото ми дълго отсъствие
недумието ми
има форма на капка
и е дъжд
който се опитва
да задържи облаците
във леглата им
преди буря
това е някакъв
езически порив на любов
към прашинките
останали от слънчогледите
на лятото
което дълго тъгувам
заради онези глухарчета
които ароматират душата ми
колко просто би било
ако не разбирах езика
на който се измълчават очите ти
зад другата ти същност
извън обичайната
и мълчанието на ръцете ти
когато се оглеждат
в счупеното ми спокойствие
от липсата ти

колко ли просто би било ...

.

Страхувам се

2009-03-20T20:45:00.001+02:00

.

Не ми говори за ръцете й.
Страхувам се,
че забравих себе си
миналата пролет
на една дъждовна
улица,
докато търсех подслон
за капките,
които ми обясняваха моето съществуване.
Улиците се превръщаха в пристанища,
които търпеливо чакаха
да се завърнат стъпките ми,
по следите си
от протегнати длани.

Не ми говори за ръцете й.
Наблюдавам клоните на дърветата,
прегърнали небето
на онази пролет,
в която останах,
забравила времето и неговата логика
до отворените врати
на дъжда,
между несъвместимите ни природи -
неговата и моята
и някъде там тишината му
завърна пътищата ми
към себе си.

Не ми говори за ръцете й.
Толкова е ужасна сухотата им.

.

Събуждане

2009-03-20T20:44:00.001+02:00

_

Събудих се,
когато времето,
измервано във погледи,
се беше свършило.
Тезгяхът
не ридаеше от празнотата си,
приличаща на делник в сиво.
И всички -
влизащи, излизащи, минаващи
си тръгваха,
отнасяйки със себе си от пустотата му,
която на безценица раздаваха.

Събудих се,
когато мракът,
в дуел с деня,
отмерваше секундите,
в които после няма да ме има.
Фонтаните говореха със тишината си,
представяйки си,
че са водопади,
попаднали в затворите на красотата си.
Студът отдавна е пристанище
на ехото,
погълнато от тежкото мълчание.

Не повярвах в своето събуждане.

Очите ми не виждаха фонтаните -
бяха се превърнали във водопади

и на безценица
раздаваха от топлината си...

_

Казват, че навън е зима

2009-03-20T20:41:00.001+02:00

толкова често забравям
как изглежда
дори плътността на гласа ти
как в очите ти
се променя тежестта на тишината
всяка вечер е време
в което
не разбирам разстоянията
между ръцете си
а те просто са
продължение на пътя до теб
върху рисунките на птиците
между дърветата и
техните улици

толкова дълго помня
когато те няма
във звуците
от съседните къщи
и техните кръгли фасади
дори във ъглите
на оскучалите премеждия
кръстосващи
назад-напред балконите
когато вечерта
започва да се губи в небето ми
подпряло се на хоризонта ни

днес разхождам мислите си
без маска в тълпата
във въздуха
в които дишам две думи
и мълча топлината ти

казват че навън е зима

дописвам те
и не им вярвам

Рано е

2009-03-20T20:39:00.000+02:00

рано или късно
ще ме няма
дори във погледа ми
гледайки
как утрото преминава
върху гладката повърхност на
огледалото
когато водата е късче лед
събрало в себе си
студа на нощния въздух
след останките грохот
на тежки машини
с рижав аромат на сняг
залепнал върху условната жестокост
на заледените повърхности

сред сълзите
от закъснели листопади
и беззвучната тихост на листата
по времето на абсурдното им сбогуване
със зимата
уморени от чакане
на своето закъснялото умиране
сред сенките
на чуждите сезони

и болката
от мълчанието
на дългите нощи
когато тишината не говори
обидена от ежедневното ни равнодушие

рано или късно
ще те няма
дори когато ръцете ти
докосват грапавата повърхност
на въздуха
отнесъл пулса на времето
в статиката на покоя си
и търсят в него
притихналата песен на щурците
във ъглите на булевардите
дори и в зоните
забранени за крясъка на сови

сред мълчанието на дъжда
във локвите
и тъжната песен на вятъра
замъглил топлината
в очите ни
сред прашните следи
от стъпки
пред праговете на душите ни

рано или късно
ще ни няма
когато тишината не говори
обидена от ежедневното ни равнодушие

сега обръщам
смисъла на тези думи
докато събуждам тишината

рано е...

Нищо...

2009-03-20T20:38:00.000+02:00

и ниско бях

под

буквите
които очакваха думите
не знаейки маршрута

под балконите
с надвиснала
триетажна надежда

и с препречило се разбирателство
по пластове
от плаващи пясъци

ниско бях...
но стегнатият възел
ме движеше по стълбите
на някакви измислици
докато едно усещане за пролет
преживя
сланата върху листата
на ненапъпилите си дървета

А джуджетата сънуват

2009-03-20T20:22:00.000+02:00

„заспалото джудже-прошляк
спящо на тротоара
редовен символ
на Двореца на културата
сънуваше"*

болката от ласкавите целувки
които го посрещаха
на влизане
едно проклятие
което тегнеше върху
дъжда му
и облаците падаха на колене му
депресирани
от зимното слънцестоене
никой не чу
вика на ангела
докато абсолютната ненавист
се бореше срещу философията
на независимостта
изсвирена от звуците на саксофона
от негъра
плуващ в мътните води

тълпата от сутеньори
които продаваха
парчета хармония
на безценица
за евтино вино

странни хора с мокри очи
вървяха в кръг
изрязваха хартиени сърца
рисуваха върху тях
гротески и си ги подаряваха
а знаеха
че
картините надживяват
своите създатели

пребледнелите хора
с восъчни лица
забравили цветовете си
бетонирали
в елементарните си нужди
зад решетки от приличност
полета на мисълта си
докато прегръщаха собствените си
пропасти...

обречени от
домовете
които строеше умът им...

„заспалото джудже-прошляк
спящо на тротоара
редовен символ
на Двореца на културата
сънуваше"*...

Ада си

*- В.Йонков "Криминална кастанеда"

Докато

2009-03-20T20:18:00.001+02:00

студът е на крачка
в очите ти
докато денят се върти
около часовете си
до три без или със четвърт
и не търси значението
на минутите
когато се разхождат по стрелките му
дори летаргията на въздуха
събира
крайщата си
в уморените погледи
на сивия град
отдавна
не е дума за забрава
само отново
отваряш случайна страница
от накацалите тишината ти мисли
напръскваш ги
с капки
животоспасяващи спомени
подредени по премръзнали
клони
навън студът
конкурира блясъка на слънцето
с ослепителните си
снежни воали
някой във теб
разказва за трудното си обичане
и срича думите си
шлифовани със дози от приличност
и пие на екс
студа си
превзел собственото си тяло
в многообразието на противоречията си
докато незабележимо вятърът
целува крилете на птиците си
студът е на крачка

докато ти
все още търсиш
чувствителността на пръстите си
някъде по ръбовете
на дрехите си

в сиво

Не успявам

2009-03-20T20:16:00.000+02:00

не мога да понеса
че не успявам
да изстудя ръцете си
за да запазя
накацалите в дланите
снежинки
искрящи
заскрежени сълзи
хаотично галещи ми
кожата
облечена
във топлина от делници

оглеждам се
във нощен град
във който всеки миг
нещо ще се случи
цветът на свършило мастило
докосва ъгъла
на празен лист
като пристанище
на изхабени истини
покрити с прах
от разгневени мрачни мълнии

забравила съм
някаква случайност
докато онази фигура от моста
приближаваше небето ни
и отдалечаваше утрото
сред пух от облаци
играещи със сенки

а снегът е чисто бял
и сякаш безкраен

не се оглежда
дори когато тъгата е премрежила очите ни

не мога да понеса
че не успявам
да изстудя ръцете си
за да запазя ...
снежинките

не ми вярвай ...
съжалявам, но
просто е ...
съм жива

Мило е

2009-03-13T16:10:00.001+02:00

.

беше ли

заспалият разум
тъче пелена от илюзии
и превръща камъните във слънца

това ли е

ето ти смърт
ето ти някакво раждане

ето небето

където облаци
поникват от гнилото на нищото
във ъглите на нечие удобство
подпряло
колене на слепотата си

докосна ли ме

липсва само пулсът ми
там някъде е винаги

когато тежестта им
измества смисъла
закупил тишината си
с петак заспала мисъл
в опаковка стъклено спокойствие
поспи
безопасно е

играя си на чуждост с думите
(обидени от липсващите ми значения)
в две прави линии
и лента безнадеждност
и после ги хвърлям
вчера думите се смяха
във истерия
когато айсбергът получи си
черешката
нищо и никакъв айсберг
издул се
от допира със пролетния въздух

обидна ли е
изкривената илюзия за сетивата ни

мило - е - само
през забърсани но мръсни прозорци
мило само е
примижаваш
мило, само е глупаво
много е тъмно

.

Разсъмване

2009-03-13T16:05:00.001+02:00

.

Гърбовете си загърнаха къщите
и не танцуваха валс
до разсъмване.
Тайно някой
нахока капчуците,
те утихнаха -
сухи, до пръсване.

По лицата се мръщеха сенките,
посивели от
студ и от скука.
После търсеха -
във нощта,
сред оттенъци
път назад
или малка пролука.

Във палтата с ръце изпокъсани
се гуши
заспала умората.
На разсъмване,
тъжно помръкнали,
плачат думите
... търсещи Хората.

.

Те

2009-03-13T08:44:00.002+02:00

.

те
не се снимат по стените
и почти никога не говорят
за глобалното затопляне
и глада
преплитащ крачките си
винаги навън
докато телевизорът им
жужи
с цвят на любимо сиво

те
дори не гасят светлините
когато разпиляват прахта си
по чуждите коридори
никога не украсяват терасите си
и не чуват писъците в празните си стаи
когато въздухът преситен от
клишетата
събира стоновете си
като сигнал за помощ

те
обичат
рамките на прозорците си
и никога червеното
върху въжетата
пред свободата им

те не...!
значенията
обърнати наопаки

те няма как...
не разбират

.

Импресионистите не са зъболекари, все пак

2009-03-13T08:38:00.002+02:00

.

можеш
да отключиш мислите ми
и да намериш пътя
към онези от тях
които се крият
във ъгълчетата
и понякога треперят от страх
че никога няма да бъдат
намерени
в мълчанието
докато заменям един страх с друг
и оцветявам болката
с пастел от топлина
родена от близостта
на уловените нишки
в ръцете ни

можеш
да затвориш страховете ми
и да ми нарисуваш
топлината на нощта
която ражда копнежите ни
във миговете
в които събличаме смисъла
от всички думи
и оставаме очи в очи
със себе си
събрали дължината на минутите
и честотата на неосъществените ни полети
преплели крилете си
в тишината на вечерта
докато улиците крият
усмивката си

можеш
да уловиш
топлината в очите ми
в аромата на сутрешно кафе
и да събереш
следите от преплетени пръсти
останали по възглавницата
когато нощта
се превръща
в най-естественото продължение
на деня ми

защото...
все пак импресионистите
не са зъболекари

.

В поредното днес

2009-03-13T08:37:00.002+02:00

.

всички непрочетени книги
затрупали лавиците на битието ни
трябва ... да бъдат прочетени

дори когато вечерта
завършва след
няколко чаши кафе
в димът от цигарата
изгаряща най-бавно
след новините в десет
в уморената ръка
отмерваща
дължината на минутите
и честотата на неосъществените ни полети
преплели крилете си
в тишината на вечерта

когато улиците заледяват
усмивката си
а на вратата се трупат
секундите
в които можеш
да отключиш мислите ми
и да намериш пътя
към онези
които се крият
в ъгълчетата ми
и понякога треперят от страх
че никога няма да бъдат
намерени
в мълчанието ми

докато заменям един страх с друг
и оцветявам болката
с пастел от топлина
родена от близостта
на уловените нишки
в ръцете ни

в поредното днес

докато снегът
танцуващ през стъклото
на прозореца
събира от въздуха
капките
натежали от въпроси
и ни покрива с лекотата си

докато думите
придобиват смисъл
когато денят
се превръща
в най-естественото продължение
на нощта ни...

а буквите
са прекалено дълбоки
за да поемем въздухът
и дъжда в него

.

В три и четвърт

2009-03-13T08:36:00.001+02:00

.

те са толкова уморени
и бързащи да умират
... между нарисуваните стени
на сивите си къщи
събират капките
от пробитите олуци
през цялото време
не пеят
косите им
не ги навестява вятърът
а мен ме боли
преди сън
проверявам въздишките си
във ударите
на сърцето си
и... без съмнение съм жива

и те добавям
дори по празниците
на малки глътки
доволство
в кристални чаени лъжички
и задължително си припомням
че този ден може би никога
няма да завърши
в три и четвърт слънцето
ще завие зад облаците
без намерение да залязва
и ние винаги мълчим за това

ъглите не се уморяват
да търсят себе си
превръщайки се
в удобни вещи
и хартиени слънца
отраженията ни измерват
несъществуващия си смисъл
в стъпките ни
всеки път
и издишат дълбоко
струните на напрежението ни
докато в нарисуваните си къщи
сивите хора
пият нарисувания си чай

точно сега
ще те послушам
и няма да затворя очите си

днес е толкова опасно
да се спи

.

когато е ноември

2009-03-10T08:47:00.002+02:00

.

когато е ноември
не достигат сълзи
за отсъствията ни
в къщите
и времето е винаги
закъсняло
вечерта
събира няколко посоки
облечени в затишия
когато най-бледите сенки
се крият в дърветата
изплашени
от собствените си
образи
видими в
огледалните отражения
по мокрия паваж
когато е ноември
есента репетира
проявите си на тихост
в собствените си очи
разделила миглите си
с капчици дъжд
достатъчно е
да преметне пренебрежението си
върху монотонните улици
и да събере в ръцете си
песъчинките
с аромат на
жълто-
ненатрапчиво ухание
скрито в двата пресечени ъгъла
на обезлюдените ни дворове

когато е ноември
миг преди
времето й
да докосне утрото

точно в ноември

.

Само ако поиска...

2009-03-10T08:35:00.003+02:00

само ако поиска(м)ш
ме събуди
на върха на реката
в нощта
на върха на реката
при смъртта
на върха
събуди ме
водата отдавна
залива покривите
допрели ъглите си
в погълнато
синьо небе
в един липсващ намек
за реалност

между две
падащи звезди
изгарящите сълзи
на небе
в часа на/за съвършеното убийство
само ако поиска(м)ш...

Те поискаха да изядат слънцето

2009-03-10T08:33:00.000+02:00

те поискаха
да изядат
слънцето
заваля ги
облак
в черно
капките окапаха
цветята
и те заплакаха
с ледени сълзи
мълчаливо
грубостта
погуби
цветовете им
вълните
се обезцветиха
в себе си
морето се напълни
с кал

приливът на
абсурдите
донесе
с бриза
снежинки
и те накацаха
по пролетта
на дърветата
музиката се
задави
изстърга си звуците
изхрипа
стъпкано
от безумието

времето се завъртя
препъна се
в менуетните си стъпки
стабилизаторът
сам
стабилизира себе си
и ги прескочи

Съшито от капки

2009-03-10T08:32:00.002+02:00

струните на жиците
си поделиха въздуха
сляха два полутона
и с няколко хладни
глътки утро
събудиха
боси
краката на птиците

натежалият въздух
размърда
есенните си пръсти
припряно се
разходи
в погледите
на сенките
минаващи наоколо
и пропи
с мълчание сезоните

уморен е дъждът

шие от капки
обувки...
за птици

По первазите на стъклените къщи

2009-03-10T08:27:00.002+02:00

.

разходките
на беглеца
по первазите
на стъклените къщи
завършваха
в тунелите на лабиринтите
на собственото му
съзнание
умряло вчера
по това време
от поредното
ненадживяно предателство
на мислите му
и дефект във дишането
започваше да расте
в единственото си отражение
родено от
несъществуващи епизоди
в несъщественото му битие
припомнящо си
прочетените островни илюзии
и покриви от криле
отдавна забравили себе си
пътят продължава
така говореше докторът
докато опипваше
реалността
във втвърденото пространство
на мозъка му
когато
опитът му за бягство
загина
смеейки се

.

Огледалото просто е не-просто стъкло

2009-03-10T08:25:00.001+02:00

.

филмът няма номера
и страници
разсъни се ...
може би сега
целувайки огледалото
ще видиш очите си
ще видиш в очите ми
прекалено дълго
се учи езикът им
толкова
че когато чуеш поетия въздух
ще е повече от достатъчно
прекалено много
ТРЯБВА
за да разбереш
езикът му
и капките на дъжда в него
а огледалото
просто е
не-просто стъкло
затворило
очите ни
там някъде

сред босите стъпки
привечер

може би
тогава...

ще можеш да чуеш
шумоленето
защото филмът
просто
няма страници

.

А днес е утре

2008-11-01T19:15:00.009+02:00

.

Докато наблюдавам
снежинките
през прозорците
на затворените си очи,
усмивката ми
си търси
най-дъждовното място
за да си свие гнездо -
по спешност.

Уплашена
от собствените ми затвори
и изкривените решетки
на гъгнещото ми
пространството.

В очите ми
с аромат на кафе
се разхождат спомени
от непрочетените думи
в нечии
опустели очи,
знаците им
препускат между
неразбраните кавички
и замръзват в мъгливи улици.

Във чашата
след много точки
залязват слънчеви отблясъци
с цвят на
колебливи раковини
напуснали морето си.

Някъде...

Само безсмислието ми
ме превръща в усмивка...

Докато мога да мълча,

защото тишината се чува
по-силно
във степените
на липсващо присъствие,

и в босите стъпки
пред вратите,
когато
само вятърът
знае колко пъти да позвъни
в клоните на дърветата,

за да отвори сърцето им.

И да се изсипват
целувките
натрупани
в ръцете ми.

А днес е утре...

И всъщност е цветно,
и обичам кафето
със дъжд...

.

Камерно

2008-11-01T19:15:00.008+02:00

.

само на две крачки
е
зеленото спокойствие
на небето
когато се разхождаме
по ръба на покривите
и си говорим
за вчерашните новини
предумваме порядките
и клюкарстваме
за най-новата пиеса
на вятъра
изсвирена преди няколко дни
в затворен кръг
само пред няколко души
чух че партитурите избягали
от нотите
и все още се разхождат
в сенките
сред притъмнените алеи
сега ще се учим
да дишаме
без ръце
в чуждата действителност
докато единствено вятъра
е по следите ни
представяш ли си
само две крачки
и
полета Ни
ще извини
нашата посредственост

.

Чаша мъгла

2008-11-01T19:11:00.001+02:00

.

Свиваш цигара
под дъжда,
а хоризонтът
чертае в очите ти
облаци
от заседнали въздишки.
Рано сутрин
се измества тежестта
и натежават
клетките от накацали птици,
до вечерта
се превръщат в
останки от разрушени гнезда
и се преобръща
скръбта
във зениците.
Избягало от сенките,
сивото
отчаяно търси
във въздуха
изгубеното си зелено,
уморило се
да имитира блясък
в липсите си.
Начерта си криви,
но вероятни пътеки.
Порови в ъглите,
подритна две-три
фатално тъмни кутии.
Разклати си жаждата.
Умори се.
И си поръчва дъжд.
Задължително
изсушен
от скръб по морето.
Ехидно се изхили
пясъкът,
издълба си оазис
в къртичините,
а преди това
нехайно
обърка поръчките
и сервира
мъгла...
във чаша от
неосъществено зелено.

18.09.2008 год.

.

Най-голата истина

2008-09-03T00:14:00.001+03:00

Най - безсрамна е вечер,
когато сваля
уморените дрехи
и предизвикателно
съблича си рамките.
На мястото й,
останало празно
в картината
цъфтят риби,
с цвят на
закъсняло слънце
във оранжеви стъпки,
под такта
на драматична токата .
Светлината
се ражда,
сама за себе си,
внезапна,
докато ръката й
полива във въздуха
мислите
на вървящите
под кръглия й прозорец хора,
със капки надежда,
нарисувана
от танца на цъфтящи риби
във съблечени рамки
от най - голата истина
за нея,
безсрамната.

02.09.2008 година

По волята на Автора

2008-09-01T02:03:00.001+03:00

.

Тя страдаше от липсата на стил.
Винаги се показваше
нелепо истерична
привечер,
когато пускаше пердетата
и около нея
танцуваха дяволите,
избягали от тялото й.
Тук...
Авторът си позволява да сложи
многоточие, прикриващо
неодобрението му.
Докато котката му,
която можеше да бъде нейна,
го гледа с очи,
потъмнели от ужас.
И дебне плячката си -
свита на кравай.
Лудостта като
евтин трик,
омесен от думи,
„Освети"
мракa на душата й,
насред
звуците на пианото,
настроено от неделикатната й ръка
да скърца
... (скърца е противно на свири).
Звуците му
можеха да бъдат и
елегантно тъжни...
Ако не бяха истерични
и обладани
до скука с баналност.
Дори нощта проплака
... от безстилност.
.
(тук следва точка,
поставена от Автора,
защото историите на
някои лирически героини
са обречени,
по волята на собствените им
създатели.)

30.08.2008 година
.

По бреговете на небето

2008-08-25T14:53:00.000+03:00

Мах или щрих?!
Щрих!

още един
между тоновете...
от полутонове и сенки
сред цветове от звуци
отегчена
се оттегли яркостта ни
и се настани
в зоната на безопасното
сиво
(тъжно)

сиво
в мислите...

мислите
рисуват по стените
гротескни картини
от арестувани
слънчеви зайчета
с надеждата
че поне едно от тях
ще е истинско...
(не беше)

истинско
в илюзиите

илюзиите
кардинали във
пясъчни кули
(където кула
никога не е равно на
катедрала)
но пък успяхме
да преброим
звездите...
в очите ни
(без съмнение)

в очите ни...
контрасти

контрасти
видими
в следите от червило
оставени от
последните
дъждовни капки
върху
обгорените криле
на изсушените птици
остатъци...
(търсим)

остатъци...
в следите

от точка до точка
по бреговете на небето
има толкова забравени
вещи -
нечии смисъл,
късчета спомени...
ъгълчета мечти
... части

в остатъците
следи

от загубени същности...
по бреговете на небето...

10.08.2008 година

Той ...

2008-08-25T14:33:00.007+03:00

03.08.2008 година