Трагедия

къде
е звукът
за
трагедията

никой
не идва

отглеждам
себе си

на
ръба на саксия

балансирано

търся

реторика
в
самия център

разходка

приумица

никой
не идва
набъбващо
нищо

тя
е плакала
плакала
плакала

потеглила
наобратно
нещо
нейно
нещо
твое
истината
лъжата
нещо
твое
нещо
нейно
истината
лъжата

сред милиони парчета
предни
странични
раздробени

тя
е

остатък
от празно
останало
върху
босите
ми крака
търсещи
след Антиб
рибарите
които
се борят с океана
и
със себе си

отглеждам
себе си
на
ръба на саксия
безначално
избеляло

той
е

не
беше негов
превърна
го от пясък
във
стъкло
и
после го счупи
на
много избелели цветове

никой
не идва
никой
не ми отговаря
както
в сонет
както
в моноспектакъл
който
е прекалено едностранчив

толкова
са сериозни
измамно
умрели са
навсякъде
седят
правят
знаци
отречени
преди
да са събрани
отломките
на
раздробеното ми Аз

остатък
който
се разтваря
върху
босите ми крака
от
пръснати стъклени парчета
фраг-менти
мен-ти
Демиан
върху
средата
на
шаблонното ми денонощие
симетрично
навсякъде
фиксатор
за нетрайности

измамно умрели
толкова
бляскаво
разкопчават
себе си

къде
е звукът

а
трагедията

Презряло време

.
.
е после,
както винаги е после
презряло време
с голи птици по клоните
пред очите ми чужди
ранено врабче
подпира дъха си
и куцо си тръгва


а не е есен
и дори не е измислен
този тромав завършек на лятото
пред нечия топла
но чужда врата
след смеха на деца
играещи в локвите

а не е лято
никак не е лято
презряло време
с тези... голи птици
по клоните
ръката ми
трескаво къса съня

прегръщам врабчето
и с него си тръгвам

не бъди лоша, малката

,

,

не бъди лоша, малката

никой не разбира думите

дългите липси

потънали в ръцете ти

не говори

обладана от мълчание

безсрамието на вятъра

умората

шепота

не донесъл утеха

ти просто

не бъди лоша, малката

никой не вали дъжда

не докосва снега

студът

пропива се

във всеки порив на страстта

разтворените устни

ръцете

всички чужди мъже

не познали следите

миналите докосвания

пръстите

забравени в косите ти

прегърнатите мигове безличие

но ти

не бъди лоша, малката

навън е дълго

единствено нощта

след всяко разрушено здравей

зад ненаписаните ти писма

измерената чужда умора

сутрините нямат значение

върху лицата

непознатите длани

нахално разголените чувства

тревожат

единствено ръцете ти

но ти

не бъди лоша, малката

върви си

никой не крещи между теб и тях

никой не обича теб сред тях

а ти

дори не си лоша, малката

Само нея

.


аз не зная езика им
все по-трудно разчитам мълчанието
зад сенките на булеварда
тиха е вечер тъгата му
преди да заспи под крака им
прегърнал няколко стотин дози умора
и пакетчета потъпкана уязвимост
във които заглъхват
остатъците от душата му
все едно по кое време на годината
е
не напомням за себе си
мълча
събирам думи
за следващото разминаване
прекалено краен е акцентът
върху образи
липсват ми смекчените граници
плавното движение на мисли
заключени в идея за стих-
отворение
което припомня тъга ...
която стои ненатрапена
през очите на стареца
и гали плътта му
докато вятърът целува
пресъхналите му клепачи
и те проронват капчица живот
върху изсъхналите коренища
по ръцете му
не мога да застана
между два сезона
и да тръгна със новия
по-лесен
по-чист
не-докоснат
не-разбрала за себе си
смисъла от дарената последна стъпка
от живота му
преместила акцента върху стареца
от булеварда
но помня дълго само нея
и липсата
на повод за оставане


.

Не мога да измисля свят

.


колко много
написани птици
не мога да измисля свят
а искам
да прогоня тъгата
приютена в тях
напред е само
тишина
колко много
написани птици
и колко малко небе
не достига въздух
да докосна
разплаканите им очи
напред е само
тишина
колко много
написани птици
колко малко небе
не мога да измисля
този свят
и да стопля ръцете ти


.

Нарисувай очи

.


няма нищо по-ужасно
от това да удариш някого
когато го боли

нима не изговорих
всичките си празни приказки
преди да престана да чувам

огледай ги
няма нищо по-ужасно от това

нима скимтенето
не е по-ужасяващо

целият този шум
който е стиснал дните си
за гърлото
и отмерва пулса им
очаквайки
да колабират
от неговата ирелевантност

говорех за друго

не, говорим за същото
беззначението
и смисълът

не говори
не виждаш ли
тълпата върви
върху
не гледай
ужасяващо е

не
ужасяващо е
да вървят
и да знаят

не мислиш ли
дали
по-ужасно е
когато не знаят

не
очите
очите
те нямат очи

ако тръгна срещу им

ще те смачкат
забравяш че не виждат

добре
защо говорим без да следваме репликите си
думите ни
ги няма в сценария

няма реплики
говориш на себе си

не
не
не
на теб говоря

аз не те чувам
сляп съм

но аз виждам очите ти

няма ги

имаш
докосвам ги

нямам очи

няма нищо
между думите и смисъла
дори когато търсих себе си
не виждах нищо
нямаше дни
нямаше път

говориш за препятствията ли
те се преодоляват

не
ти не ме слушаш
не говоря
рисувам ги

не можеш да рисуваш техните препятствия

те са нарисувани
точно сега
разливам боята
на мястото
където трябва да са очите им

престани

не мога
задушаващо е

тогава нарисувай очи

не мога
те ще изчезнат
ако им нарисувам очи

именно
нарисувай им очи


нарисувай ми очи


.

Дванадесет етюда за една липсваща флейта

.


пейзажът е безупречен
до времето
когато крясъкът на чайките
ще си отиде
сбогувал се единствено със вятъра
и ще остане само да нашепва
надвисналата тишина от думи
докоснала се върху отлива на океана
сред грохота изригващ от вълните
който като липсващо съзвучие
родено от прахта в очите на коралите
покрива с тялото си
тленността
прахта
и пясъка
преди да се завърне към началото...

***

хоризонтът е изправен
пред очите ми
изгубен се разхожда
между спомени
гласът ми
е последното ми всичко
което изкрещях
за да не продължа
да чувам себе си
докато се превръщам
в листопаден шум
през пролет
която си отива
потънала във бяло
преди да се завърне към началото...

***

небето
стъпило на тротоарите
се блъска
във бетонните фасади
отделя сянката си -
мъртъв силует на незабравка
пред погледа си
и върви
гърбът му не понася мисълта
че незабравките
обичат да танцуват
дори когато ражда ги мълчанието
от огорчението
настръхнало във себе си
преди да се завърне към началото

***

вятърът
преплита въздуха
в ръцете си
отпускайки началото на ехото
след стъпките
успели да прекрачат слепотата си
потънала в треви зелена завист
и дълго ще разхвърля пепелта
която кацнала
на рамото на времето
пристъпваше по дългата страна
на неговата сянка
преди да се завърне към началото

***

дъждът
извървя всичките си стъпки
със капките
увиснали на косъм
след всяко тяхно предпоследно падане
в привидно ласкавите длани
на локвите
докоснали деня във сухотата му
извиращата уязвимост във очите му
разплака изоставените улици
повторили онази неспособност
да съберат косите му
тъгата да целунат
и сълзите му
преди да се завърне към началото

***

градът
изглежда сив и зимен
в отеснелите си дрехи
които не прикриват голотата му
и разпростира себе си в пространството
дори след подранилото разсъмване
което наранено ще си тръгне
сред бръчките от неподредени улици
в забързания ход на заглушено ехо
и тежестта на въздуха в гърдите
на уж недишащите булеварди
когато се разхожда със носталгия
преди да се завърне към началото

***

нощта е изгубила
звездите си
върху избелялото платно на тишината си
заключила очите на небето
луната наблюдава тихо стъпките
които се изнизваха по булевардите
а после им насъсква кучета
за да излаят липсващата хроника
в складираните празни мисли пред вратите
като вдовица в черно
неоплакала съдбата си
преди да се завърне към началото

***

денят
се върти около часовете си
в междуточия от недоразвити думи
и метафори преобърнати в безмълвие
докато се разпадне на съставни части
недостатъчност и самота
вървящ с клатушкаща походка
покрай стъклените нерви на фасадите
покрай прозорците
издишили болката от пепелта
в гърлата си
от поредното ненадживяно предателство
дефектирало дишането му
преди да се завърне към началото

***

улиците са
дълго продължение
на водопадите
преди да се превърнат в ежедневие
и сивотата да изсуши ръцете им
на крачка от съществуващото време
действително ни нужно
за да намерим
сред този лабиринт от думи
домове и хора
прозорецът, запазил светлината си
през погледа на някой просяк
в брадясалата мъка пред очите му
преди да се завърне към началото

***

дърветата
изтекоха във полета на птиците
прогонени да скитат в пустоша
безвучно онемяла е гората
мъхът по дънерите липсва
и всеки писък
във зелените корони
превръща се в предсмъртен стон
изригнал от премръзналите коренища
като сърце
което бърза да се пръсне
преди да се завърне към началото

***

хората
не виждаха наведените си очи
сред сълзи
от закъснели листопади
сред беззвучната тихост на листата
по време на абсурдното сбогуване
със зимата
уморени от чакане
на своето закъснялото умиране
сред сенките на чуждите сезони
и болката от мълчанието
на дългите нощи
когато тишината не говори
преди да се завърне към началото

***

думите
не дочакаха прилива
не познаха тихата тъга
не повярваха в шума на листопада
не отделиха сянката си
не покриха голотата си
не заглушиха ехото
не извървяха стъпките

те можеха да бъдат строги съдници
във тишината
на тези дванадесет етюда за една липсваща флейта

преди да ме завърнат към началото


.

Казват, че навън е зима

толкова често забравям
как изглежда
дори плътността на гласа ти
как в очите ти
се променя тежестта на тишината
всяка вечер е време
в което
не разбирам разстоянията
между ръцете си
а те просто са
продължение на пътя до теб
върху рисунките на птиците
между дърветата и
техните улици

толкова дълго помня
когато те няма
във звуците
от съседните къщи
и техните кръгли фасади
дори във ъглите
на оскучалите премеждия
кръстосващи
назад-напред балконите
когато вечерта
започва да се губи в небето ми
подпряло се на хоризонта ни

днес разхождам мислите си
без маска в тълпата
във въздуха
в които дишам две думи
и мълча топлината ти

казват че навън е зима

дописвам те
и не им вярвам

Нищо...

и ниско бях

под

буквите
които очакваха думите
не знаейки маршрута

под балконите
с надвиснала
триетажна надежда

и с препречило се разбирателство
по пластове
от плаващи пясъци

ниско бях...
но стегнатият възел
ме движеше по стълбите
на някакви измислици
докато едно усещане за пролет
преживя
сланата върху листата
на ненапъпилите си дървета

В три и четвърт

.

те са толкова уморени
и бързащи да умират
... между нарисуваните стени
на сивите си къщи
събират капките
от пробитите олуци
през цялото време
не пеят
косите им
не ги навестява вятърът
а мен ме боли
преди сън
проверявам въздишките си
във ударите
на сърцето си
и... без съмнение съм жива

и те добавям
дори по празниците
на малки глътки
доволство
в кристални чаени лъжички
и задължително си припомням
че този ден може би никога
няма да завърши
в три и четвърт слънцето
ще завие зад облаците
без намерение да залязва
и ние винаги мълчим за това

ъглите не се уморяват
да търсят себе си
превръщайки се
в удобни вещи
и хартиени слънца
отраженията ни измерват
несъществуващия си смисъл
в стъпките ни
всеки път
и издишат дълбоко
струните на напрежението ни
докато в нарисуваните си къщи
сивите хора
пият нарисувания си чай

точно сега
ще те послушам
и няма да затворя очите си

днес е толкова опасно
да се спи

.

Само ако поиска...

само ако поиска(м)ш
ме събуди
на върха на реката
в нощта
на върха на реката
при смъртта
на върха
събуди ме
водата отдавна
залива покривите
допрели ъглите си
в погълнато
синьо небе
в един липсващ намек
за реалност

между две
падащи звезди
изгарящите сълзи
на небе
в часа на/за съвършеното убийство
само ако поиска(м)ш...

По первазите на стъклените къщи

.

разходките
на беглеца
по первазите
на стъклените къщи
завършваха
в тунелите на лабиринтите
на собственото му
съзнание
умряло вчера
по това време
от поредното
ненадживяно предателство
на мислите му
и дефект във дишането
започваше да расте
в единственото си отражение
родено от
несъществуващи епизоди
в несъщественото му битие
припомнящо си
прочетените островни илюзии
и покриви от криле
отдавна забравили себе си
пътят продължава
така говореше докторът
докато опипваше
реалността
във втвърденото пространство
на мозъка му
когато
опитът му за бягство
загина
смеейки се

.