Дългото настъпване на утрото

.


Планината
е обгърната от облаци,
в които се смалява,
както всичко,
дръзнало да претендира вечност,
изправено
пред тишината на скалите ù.
Най-трудно е
да си отидеш в тази нощ,
в която
припознаваш все по-трудно себе си
сред сенките от образи,
запълнили
празнотата на ъглите ти.
Ръцете ти
завързват всеки порив
да хукнеш вън,
да се изправиш
пред пръстите на вятъра -
настръхнал,
срещу привидния покой в очите ти.
На мястото на въздуха във теб
все по-глухо ще забиваш страхове си,
до дългото
настъпване на утрото,
когато пак ще видиш планината,
преди отново да се разделиш
със себе си.


.

Само нея

.


аз не зная езика им
все по-трудно разчитам мълчанието
зад сенките на булеварда
тиха е вечер тъгата му
преди да заспи под крака им
прегърнал няколко стотин дози умора
и пакетчета потъпкана уязвимост
във които заглъхват
остатъците от душата му
все едно по кое време на годината
е
не напомням за себе си
мълча
събирам думи
за следващото разминаване
прекалено краен е акцентът
върху образи
липсват ми смекчените граници
плавното движение на мисли
заключени в идея за стих-
отворение
което припомня тъга ...
която стои ненатрапена
през очите на стареца
и гали плътта му
докато вятърът целува
пресъхналите му клепачи
и те проронват капчица живот
върху изсъхналите коренища
по ръцете му
не мога да застана
между два сезона
и да тръгна със новия
по-лесен
по-чист
не-докоснат
не-разбрала за себе си
смисъла от дарената последна стъпка
от живота му
преместила акцента върху стареца
от булеварда
но помня дълго само нея
и липсата
на повод за оставане


.

Не мога да измисля свят

.


колко много
написани птици
не мога да измисля свят
а искам
да прогоня тъгата
приютена в тях
напред е само
тишина
колко много
написани птици
и колко малко небе
не достига въздух
да докосна
разплаканите им очи
напред е само
тишина
колко много
написани птици
колко малко небе
не мога да измисля
този свят
и да стопля ръцете ти


.

Нарисувай очи

.


няма нищо по-ужасно
от това да удариш някого
когато го боли

нима не изговорих
всичките си празни приказки
преди да престана да чувам

огледай ги
няма нищо по-ужасно от това

нима скимтенето
не е по-ужасяващо

целият този шум
който е стиснал дните си
за гърлото
и отмерва пулса им
очаквайки
да колабират
от неговата ирелевантност

говорех за друго

не, говорим за същото
беззначението
и смисълът

не говори
не виждаш ли
тълпата върви
върху
не гледай
ужасяващо е

не
ужасяващо е
да вървят
и да знаят

не мислиш ли
дали
по-ужасно е
когато не знаят

не
очите
очите
те нямат очи

ако тръгна срещу им

ще те смачкат
забравяш че не виждат

добре
защо говорим без да следваме репликите си
думите ни
ги няма в сценария

няма реплики
говориш на себе си

не
не
не
на теб говоря

аз не те чувам
сляп съм

но аз виждам очите ти

няма ги

имаш
докосвам ги

нямам очи

няма нищо
между думите и смисъла
дори когато търсих себе си
не виждах нищо
нямаше дни
нямаше път

говориш за препятствията ли
те се преодоляват

не
ти не ме слушаш
не говоря
рисувам ги

не можеш да рисуваш техните препятствия

те са нарисувани
точно сега
разливам боята
на мястото
където трябва да са очите им

престани

не мога
задушаващо е

тогава нарисувай очи

не мога
те ще изчезнат
ако им нарисувам очи

именно
нарисувай им очи


нарисувай ми очи


.

Дванадесет етюда за една липсваща флейта

.


пейзажът е безупречен
до времето
когато крясъкът на чайките
ще си отиде
сбогувал се единствено със вятъра
и ще остане само да нашепва
надвисналата тишина от думи
докоснала се върху отлива на океана
сред грохота изригващ от вълните
който като липсващо съзвучие
родено от прахта в очите на коралите
покрива с тялото си
тленността
прахта
и пясъка
преди да се завърне към началото...

***

хоризонтът е изправен
пред очите ми
изгубен се разхожда
между спомени
гласът ми
е последното ми всичко
което изкрещях
за да не продължа
да чувам себе си
докато се превръщам
в листопаден шум
през пролет
която си отива
потънала във бяло
преди да се завърне към началото...

***

небето
стъпило на тротоарите
се блъска
във бетонните фасади
отделя сянката си -
мъртъв силует на незабравка
пред погледа си
и върви
гърбът му не понася мисълта
че незабравките
обичат да танцуват
дори когато ражда ги мълчанието
от огорчението
настръхнало във себе си
преди да се завърне към началото

***

вятърът
преплита въздуха
в ръцете си
отпускайки началото на ехото
след стъпките
успели да прекрачат слепотата си
потънала в треви зелена завист
и дълго ще разхвърля пепелта
която кацнала
на рамото на времето
пристъпваше по дългата страна
на неговата сянка
преди да се завърне към началото

***

дъждът
извървя всичките си стъпки
със капките
увиснали на косъм
след всяко тяхно предпоследно падане
в привидно ласкавите длани
на локвите
докоснали деня във сухотата му
извиращата уязвимост във очите му
разплака изоставените улици
повторили онази неспособност
да съберат косите му
тъгата да целунат
и сълзите му
преди да се завърне към началото

***

градът
изглежда сив и зимен
в отеснелите си дрехи
които не прикриват голотата му
и разпростира себе си в пространството
дори след подранилото разсъмване
което наранено ще си тръгне
сред бръчките от неподредени улици
в забързания ход на заглушено ехо
и тежестта на въздуха в гърдите
на уж недишащите булеварди
когато се разхожда със носталгия
преди да се завърне към началото

***

нощта е изгубила
звездите си
върху избелялото платно на тишината си
заключила очите на небето
луната наблюдава тихо стъпките
които се изнизваха по булевардите
а после им насъсква кучета
за да излаят липсващата хроника
в складираните празни мисли пред вратите
като вдовица в черно
неоплакала съдбата си
преди да се завърне към началото

***

денят
се върти около часовете си
в междуточия от недоразвити думи
и метафори преобърнати в безмълвие
докато се разпадне на съставни части
недостатъчност и самота
вървящ с клатушкаща походка
покрай стъклените нерви на фасадите
покрай прозорците
издишили болката от пепелта
в гърлата си
от поредното ненадживяно предателство
дефектирало дишането му
преди да се завърне към началото

***

улиците са
дълго продължение
на водопадите
преди да се превърнат в ежедневие
и сивотата да изсуши ръцете им
на крачка от съществуващото време
действително ни нужно
за да намерим
сред този лабиринт от думи
домове и хора
прозорецът, запазил светлината си
през погледа на някой просяк
в брадясалата мъка пред очите му
преди да се завърне към началото

***

дърветата
изтекоха във полета на птиците
прогонени да скитат в пустоша
безвучно онемяла е гората
мъхът по дънерите липсва
и всеки писък
във зелените корони
превръща се в предсмъртен стон
изригнал от премръзналите коренища
като сърце
което бърза да се пръсне
преди да се завърне към началото

***

хората
не виждаха наведените си очи
сред сълзи
от закъснели листопади
сред беззвучната тихост на листата
по време на абсурдното сбогуване
със зимата
уморени от чакане
на своето закъснялото умиране
сред сенките на чуждите сезони
и болката от мълчанието
на дългите нощи
когато тишината не говори
преди да се завърне към началото

***

думите
не дочакаха прилива
не познаха тихата тъга
не повярваха в шума на листопада
не отделиха сянката си
не покриха голотата си
не заглушиха ехото
не извървяха стъпките

те можеха да бъдат строги съдници
във тишината
на тези дванадесет етюда за една липсваща флейта

преди да ме завърнат към началото


.

Забравата

.



през вечер слизаше
от мокрите покриви
и разхождаше
онази част от себе си
която не можеше да напише
защото думите
размиваха формата му
както мъглата
която упорито се стараеше
да изстуди гласа му

докато затваряше страховете си
в клетки
прокарваше мисли
по гънките на тъмнината
и ровеше в себе си
спомени
докато избираше
най- абсурдния начин
да спре
срещу посоката на вятъра
и да погледне в очите си
за да успее да прогони
забравата
полепнала върху кожата му
докато пръстите му
губеха кръвта си
в неистово потисканата
нужда от докосване

по извитата стълба нагоре
това беше
една част от всичко
което забравяше
преди да се сгъне в кутиите
до раните си
за които никога не пишеше


.

Когато не ти казвам

.


Когато не ти казвам,
че те обичам,
докато попивам
тишината в думите ти
те обичам,
толкова много,
че не мога да понеса
тежестта от
цялата недостатъчност на обич,
която се съдържа
в тази дума.

Когато не ти казвам,
че ми липсваш,
докато не говоря
за това, което не забравям
ми липсваш
толкова много,
че не мога да понеса
тежестта на
въздуха,
които докосва
ръцете ми.

Когато не ти казвам,
че те искам,
докато търся
сутрин следите
от мислите ти
в ъглите
на дома си
те искам,
толкова много,
че не мога да понеса
тежестта на
времето,
което пълзи
по между ни.

Когато не ти казвам,
че те тъгувам,
докато
разсмиваш очите ми
на границата
преди
сълзите от
цялата недостатъчност
на тази обич
да целунат пръстите ти,
те тъгувам,
толкова много,
че не мога да понеса
тежестта
от цялата недостатъчност
на обич,
която се съдържа в тази дума...

когато не ти казвам...
те обичам...


.

Колко ли ...

.


колко просто би било
ако не разбираш езика ми
когато мълчанието е
другото ми дълго отсъствие
недумието ми
има форма на капка
и е дъжд
който се опитва
да задържи облаците
във леглата им
преди буря
това е някакъв
езически порив на любов
към прашинките
останали от слънчогледите
на лятото
което дълго тъгувам
заради онези глухарчета
които ароматират душата ми
колко просто би било
ако не разбирах езика
на който се измълчават очите ти
зад другата ти същност
извън обичайната
и мълчанието на ръцете ти
когато се оглеждат
в счупеното ми спокойствие
от липсата ти

колко ли просто би било ...

.

Три цвята до времето

.

Ако сега е време
за твоето следобедно кафе,
аз отдавна съм изпила моето,
на друга пресечка,
във чаша със същия цвят.
Тогава снегът ми е събеседник
от съседен стол,
по очите му зная
кога трябва да си тръгна,
без да се оглеждам в прозорците му.
Мъглата им е с цвят на нощ,
която се преструва на заспала,
а градът й се оставя да бъде излъган.
Снегът е пухкав,
мек,
с наметнат шал -
той е мой,
и не е бял,
когато трябва да забравя топлината му.

Ако сега е време,
в което не забравяш
пролетните дъждове,
докато очите ти
превъзмогват сумрака по пердетата
и си пробиват път през тишината им,
когато облаците подпират стъпалата си
върху изстиналите комини на покривите,
аз отдавна ще съм ти разказала
за капките, които милват дърветата,
докато зелените им длани
се къпят във небето им.
Дървото е небе,
протегнало ръцете си към теб.
Зелени са,
когато трябва да отглеждат птици.


Ако сега е време,
в което търсиш по стените,
уморено, следи от слънчеви зайчета,
докато ръцете ти
се опитват да задържат
онзи невъзпитан слънчев лъч,
забил пета в ръба на ваза от кристал,
неподготвена за липсата на слънчогледи,
аз ще съм го приютила във очите си,
преди да го докосне есента,
с кафявото на тъгата си.
Кафявото прилича на очите ти,
когато връщам себе си
във времето,
за твоето следобедно кафе.

.

Страхувам се

.


Не ми говори за ръцете й.
Страхувам се,
че забравих себе си
миналата пролет
на една дъждовна
улица,
докато търсех подслон
за капките,
които ми обясняваха моето съществуване.
Улиците се превръщаха в пристанища,
които търпеливо чакаха
да се завърнат стъпките ми,
по следите си
от протегнати длани.

Не ми говори за ръцете й.
Наблюдавам клоните на дърветата,
прегърнали небето
на онази пролет,
в която останах,
забравила времето и неговата логика
до отворените врати
на дъжда,
между несъвместимите ни природи -
неговата и моята
и някъде там тишината му
завърна пътищата ми
към себе си.

Не ми говори за ръцете й.
Толкова е ужасна сухотата им.

.

Събуждане

_


Събудих се,
когато времето,
измервано във погледи,
се беше свършило.
Тезгяхът
не ридаеше от празнотата си,
приличаща на делник в сиво.
И всички -
влизащи, излизащи, минаващи
си тръгваха,
отнасяйки със себе си от пустотата му,
която на безценица раздаваха.


Събудих се,
когато мракът,
в дуел с деня,
отмерваше секундите,
в които после няма да ме има.
Фонтаните говореха със тишината си,
представяйки си,
че са водопади,
попаднали в затворите на красотата си.
Студът отдавна е пристанище
на ехото,
погълнато от тежкото мълчание.

Не повярвах в своето събуждане.

Очите ми не виждаха фонтаните -
бяха се превърнали във водопади

и на безценица
раздаваха от топлината си...

_

Защото не разбира тъгата ми

_

„Моята пияна от бира душа
е по-тъжна от всички мъртви
коледни елхи в света."
Буковски

светът навън си разменя
усмивки
арогантно плюе в душите ни
и говори за мода в общуването
с „Емоционалната интелигентност"
евтина брошура
за четене пред телевизора
докато душата ми
извръща глава
и дави очите си
в чаша морска вода
натежала от солени пари
които разтварят зениците
и денят ослепява
Това някаква шега ли е?
хайде
обирай си лампичките
елховите клони
отдавна са мъртви
и ветераните от Виетнам
Комунизмът пътува от Сибир
с първокласен билет
за абсурден спектакъл
и е секта
когато там ядат хора
пръстта е разложена плът
уморени хора
умрели хора
смели хора
умни бяха само тези
които неоцеляха
в сърцата им
изгасете светлината
забравете светлината
юлското слънце
жертвите
почистете гробовете
миризливите мостове
излъскайте прозорците
новите щори
поканете приятели
кръгът
по-здрав от връзката
с Родината
сменете порядките
параноята на кучето
пренебрегващо котките
отдавна демодирали отношения
някаква сънна приказка
от неизвестен автор
с народни мотиви
забравени
като онези вещи
от старата къща на баба ми
... старият стан
-Не в нова кръчма!
...имаше черги
-Две водки, моля!!!
...напивам се
сред пустош и забравени спомени
полуфабрикати и загниващи чувства
все едно
не се продавам
заради дъщеря ми
която има една майка
има и очи
в които се оглежда слънцето
докато целува душата й
по НАШИТЕ УЛИЦИ
държейки ръката ми

мразя бира
всеки път мразя бира
защото не разбира тъгата ми


_

Петербург е страхотно място за любов

_


може би...
само очите още пазят топлината
по-силни от участта
в която тялото
заключено понася
своята чупливост
беззащитно и голо пред
студените пръсти на вятъра
когато не галят птиците
а сковават мислите им
скитащи във въздуха

прагът отдавна осъмва самотно
остарял от липсата на огън
изброил всички крачки
в обратна посока
родил тишината ти
надвиснала над топлата вечеря
сред ехото на делника
не искащо да си тръгне
от тъгата ти
толкова дълго живяла със теб

а е рано
толкова е рано
да замръкват спомените
по зелените краища на облаците
Петербург е страхотно място
за любов
както и да повярваш
че слънцето се къпе във очите ти

Не можеш да бъдеш всяка жена!


онзи шал от кашмир
притопля с цвета си
единствено когато
през прозореца се усмихва
дъждът
който е мъж
плачещ от липсата ти
и капките извират от сърцето му
не заслужава тези обикновени думи
това чувство
но всичко е така наредено
дори многоточията на безсънието ти

Каква е цената на късче небе,
което да докоснеш със ръцете си?!


_

Казват, че навън е зима

толкова често забравям
как изглежда
дори плътността на гласа ти
как в очите ти
се променя тежестта на тишината
всяка вечер е време
в което
не разбирам разстоянията
между ръцете си
а те просто са
продължение на пътя до теб
върху рисунките на птиците
между дърветата и
техните улици

толкова дълго помня
когато те няма
във звуците
от съседните къщи
и техните кръгли фасади
дори във ъглите
на оскучалите премеждия
кръстосващи
назад-напред балконите
когато вечерта
започва да се губи в небето ми
подпряло се на хоризонта ни

днес разхождам мислите си
без маска в тълпата
във въздуха
в които дишам две думи
и мълча топлината ти

казват че навън е зима

дописвам те
и не им вярвам

Рано е

рано или късно
ще ме няма
дори във погледа ми
гледайки
как утрото преминава
върху гладката повърхност на
огледалото
когато водата е късче лед
събрало в себе си
студа на нощния въздух
след останките грохот
на тежки машини
с рижав аромат на сняг
залепнал върху условната жестокост
на заледените повърхности

сред сълзите
от закъснели листопади
и беззвучната тихост на листата
по времето на абсурдното им сбогуване
със зимата
уморени от чакане
на своето закъснялото умиране
сред сенките
на чуждите сезони

и болката
от мълчанието
на дългите нощи
когато тишината не говори
обидена от ежедневното ни равнодушие

рано или късно
ще те няма
дори когато ръцете ти
докосват грапавата повърхност
на въздуха
отнесъл пулса на времето
в статиката на покоя си
и търсят в него
притихналата песен на щурците
във ъглите на булевардите
дори и в зоните
забранени за крясъка на сови

сред мълчанието на дъжда
във локвите
и тъжната песен на вятъра
замъглил топлината
в очите ни
сред прашните следи
от стъпки
пред праговете на душите ни

рано или късно
ще ни няма
когато тишината не говори
обидена от ежедневното ни равнодушие

сега обръщам
смисъла на тези думи
докато събуждам тишината

рано е...

Нищо...

и ниско бях

под

буквите
които очакваха думите
не знаейки маршрута

под балконите
с надвиснала
триетажна надежда

и с препречило се разбирателство
по пластове
от плаващи пясъци

ниско бях...
но стегнатият възел
ме движеше по стълбите
на някакви измислици
докато едно усещане за пролет
преживя
сланата върху листата
на ненапъпилите си дървета

Нарисувай ми

Нарисувай ми.
Само сега.
Златните нишки,
преплели се в листата,
обагрени от слънцето,
когато се сбогува
с лятото.
Със думи.
Разкажи ми
как капките,
родени в дъжда,
се приютяват
по мрежите на
разсеяните паяжини
и оставят сълзите си.
Нарисувай ми...
дъжда,
целуващ
прозорците,
когато
нощта не иска
да затвори очите ми,
а луната танцува
под музиката
на звездите.
Нарисувай ми.
Сега.
Тишината,
заспала
сред листата на дърветата,
когато
денят уморено притихва
в оголелите им клони,
жадуващ ласките им.

Сега!
Нарисувай ми...


музиката

С цвят на наежено пространство

с цвят на наежено пространство
на небе
докоснало се в крайщата на облаци
раздразнени
по време на
съвършеното безразличие

на зимата

ненаучена да прощава
тишината
в прочетените думи
без знаци
за препитание
съединили
студа от настроенията
сред феерия
без вълшебства
и без слънце

в очите на птиците

забравили себе си
по спирките
на нелюбимите ни градове
над които
все по-рядко прелитат
в безкрайни многоточия
и не вият гнезда
по сиви стълбове

прозорците
от счупени стъкла
със сини вени
от небесно съвършенство
изплитат нишки
сребърен отблясък
целуващ осамотени дървета
по клони
нарушено спокойствие
от диалозите на ветровете

ти си моето чувство за дъжд
дори когато улиците
липсват на самите себе си
и търсят в погледите си
по тротоарите
цвят на
наежено пространство на небе

А джуджетата сънуват

„заспалото джудже-прошляк
спящо на тротоара
редовен символ
на Двореца на културата
сънуваше"*

болката от ласкавите целувки
които го посрещаха
на влизане
едно проклятие
което тегнеше върху
дъжда му
и облаците падаха на колене му
депресирани
от зимното слънцестоене
никой не чу
вика на ангела
докато абсолютната ненавист
се бореше срещу философията
на независимостта
изсвирена от звуците на саксофона
от негъра
плуващ в мътните води

тълпата от сутеньори
които продаваха
парчета хармония
на безценица
за евтино вино

странни хора с мокри очи
вървяха в кръг
изрязваха хартиени сърца
рисуваха върху тях
гротески и си ги подаряваха
а знаеха
че
картините надживяват
своите създатели

пребледнелите хора
с восъчни лица
забравили цветовете си
бетонирали
в елементарните си нужди
зад решетки от приличност
полета на мисълта си
докато прегръщаха собствените си
пропасти...

обречени от
домовете
които строеше умът им...

„заспалото джудже-прошляк
спящо на тротоара
редовен символ
на Двореца на културата
сънуваше"*...

Ада си

*- В.Йонков "Криминална кастанеда"

Защото е време

дъждът дори
не е спасение
при безналичието
на въздух

все някой не вярва
че утре може би
ще сме пораснали
аз ще се уча да мълча
за всякое твое дълго отсъствие
ще подреждам мълчаливо времето
докато пипалата на вътреутробното му ехо
изпълнят стаята ми
ще го редя
във овехтялата ти табакера
която все още
не е загубила смисъла си
докато ти говоря
очите ти
ще рисуват небесни дъги със риби
по пердетата ми
ще събираш
съня ми в дланите си
разкарвайки мъглата
и само нея никога няма да обичаш
както и аз дъжда
когато не искам да вали
ще зачертавам локвите
с пръстите ти
които умеят да бършат сълзите ми
и ще докосвам неуловимите движения
в отраженията на слънчевите зайчета
в припознатите ни погледи
почти любов ще е
между стените ни
където ще сме себе си
преди светът да провери билетите ни
за пътешествието ни
от другата страна на времето

от вчера се уча да дишам
отваряйки широко очите си

защото е време
за тихо обичане

за много тихо
обичане

Докато

студът е на крачка
в очите ти
докато денят се върти
около часовете си
до три без или със четвърт
и не търси значението
на минутите
когато се разхождат по стрелките му
дори летаргията на въздуха
събира
крайщата си
в уморените погледи
на сивия град
отдавна
не е дума за забрава
само отново
отваряш случайна страница
от накацалите тишината ти мисли
напръскваш ги
с капки
животоспасяващи спомени
подредени по премръзнали
клони
навън студът
конкурира блясъка на слънцето
с ослепителните си
снежни воали
някой във теб
разказва за трудното си обичане
и срича думите си
шлифовани със дози от приличност
и пие на екс
студа си
превзел собственото си тяло
в многообразието на противоречията си
докато незабележимо вятърът
целува крилете на птиците си
студът е на крачка

докато ти
все още търсиш
чувствителността на пръстите си
някъде по ръбовете
на дрехите си

в сиво

Не успявам

не мога да понеса
че не успявам
да изстудя ръцете си
за да запазя
накацалите в дланите
снежинки
искрящи
заскрежени сълзи
хаотично галещи ми
кожата
облечена
във топлина от делници

оглеждам се
във нощен град
във който всеки миг
нещо ще се случи
цветът на свършило мастило
докосва ъгъла
на празен лист
като пристанище
на изхабени истини
покрити с прах
от разгневени мрачни мълнии

забравила съм
някаква случайност
докато онази фигура от моста
приближаваше небето ни
и отдалечаваше утрото
сред пух от облаци
играещи със сенки

а снегът е чисто бял
и сякаш безкраен

не се оглежда
дори когато тъгата е премрежила очите ни

не мога да понеса
че не успявам
да изстудя ръцете си
за да запазя ...
снежинките


не ми вярвай ...
съжалявам, но
просто е ...
съм жива

Мило е

.


беше ли

заспалият разум
тъче пелена от илюзии
и превръща камъните във слънца

това ли е

ето ти смърт
ето ти някакво раждане

ето небето

където облаци
поникват от гнилото на нищото
във ъглите на нечие удобство
подпряло
колене на слепотата си

докосна ли ме

липсва само пулсът ми
там някъде е винаги

когато тежестта им
измества смисъла
закупил тишината си
с петак заспала мисъл
в опаковка стъклено спокойствие
поспи
безопасно е

играя си на чуждост с думите
(обидени от липсващите ми значения)
в две прави линии
и лента безнадеждност
и после ги хвърлям
вчера думите се смяха
във истерия
когато айсбергът получи си
черешката
нищо и никакъв айсберг
издул се
от допира със пролетния въздух

обидна ли е
изкривената илюзия за сетивата ни

мило - е - само
през забърсани но мръсни прозорци
мило само е
примижаваш
мило, само е глупаво
много е тъмно


.

Разсъмване

.


Гърбовете си загърнаха къщите
и не танцуваха валс
до разсъмване.
Тайно някой
нахока капчуците,
те утихнаха -
сухи, до пръсване.

По лицата се мръщеха сенките,
посивели от
студ и от скука.
После търсеха -
във нощта,
сред оттенъци
път назад
или малка пролука.

Във палтата с ръце изпокъсани
се гуши
заспала умората.
На разсъмване,
тъжно помръкнали,
плачат думите
... търсещи Хората.


.

Те

.


те
не се снимат по стените
и почти никога не говорят
за глобалното затопляне
и глада
преплитащ крачките си
винаги навън
докато телевизорът им
жужи
с цвят на любимо сиво

те
дори не гасят светлините
когато разпиляват прахта си
по чуждите коридори
никога не украсяват терасите си
и не чуват писъците в празните си стаи
когато въздухът преситен от
клишетата
събира стоновете си
като сигнал за помощ

те
обичат
рамките на прозорците си
и никога червеното
върху въжетата
пред свободата им

те не...!
значенията
обърнати наопаки

те няма как...
не разбират

.

Импресионистите не са зъболекари, все пак

.

можеш
да отключиш мислите ми
и да намериш пътя
към онези от тях
които се крият
във ъгълчетата
и понякога треперят от страх
че никога няма да бъдат
намерени
в мълчанието
докато заменям един страх с друг
и оцветявам болката
с пастел от топлина
родена от близостта
на уловените нишки
в ръцете ни

можеш
да затвориш страховете ми
и да ми нарисуваш
топлината на нощта
която ражда копнежите ни
във миговете
в които събличаме смисъла
от всички думи
и оставаме очи в очи
със себе си
събрали дължината на минутите
и честотата на неосъществените ни полети
преплели крилете си
в тишината на вечерта
докато улиците крият
усмивката си

можеш
да уловиш
топлината в очите ми
в аромата на сутрешно кафе
и да събереш
следите от преплетени пръсти
останали по възглавницата
когато нощта
се превръща
в най-естественото продължение
на деня ми

защото...
все пак импресионистите
не са зъболекари


.

В поредното днес

.


всички непрочетени книги
затрупали лавиците на битието ни
трябва ... да бъдат прочетени

дори когато вечерта
завършва след
няколко чаши кафе
в димът от цигарата
изгаряща най-бавно
след новините в десет
в уморената ръка
отмерваща
дължината на минутите
и честотата на неосъществените ни полети
преплели крилете си
в тишината на вечерта

когато улиците заледяват
усмивката си
а на вратата се трупат
секундите
в които можеш
да отключиш мислите ми
и да намериш пътя
към онези
които се крият
в ъгълчетата ми
и понякога треперят от страх
че никога няма да бъдат
намерени
в мълчанието ми

докато заменям един страх с друг
и оцветявам болката
с пастел от топлина
родена от близостта
на уловените нишки
в ръцете ни

в поредното днес

докато снегът
танцуващ през стъклото
на прозореца
събира от въздуха
капките
натежали от въпроси
и ни покрива с лекотата си

докато думите
придобиват смисъл
когато денят
се превръща
в най-естественото продължение
на нощта ни...

а буквите
са прекалено дълбоки
за да поемем въздухът
и дъжда в него


.

В три и четвърт

.

те са толкова уморени
и бързащи да умират
... между нарисуваните стени
на сивите си къщи
събират капките
от пробитите олуци
през цялото време
не пеят
косите им
не ги навестява вятърът
а мен ме боли
преди сън
проверявам въздишките си
във ударите
на сърцето си
и... без съмнение съм жива

и те добавям
дори по празниците
на малки глътки
доволство
в кристални чаени лъжички
и задължително си припомням
че този ден може би никога
няма да завърши
в три и четвърт слънцето
ще завие зад облаците
без намерение да залязва
и ние винаги мълчим за това

ъглите не се уморяват
да търсят себе си
превръщайки се
в удобни вещи
и хартиени слънца
отраженията ни измерват
несъществуващия си смисъл
в стъпките ни
всеки път
и издишат дълбоко
струните на напрежението ни
докато в нарисуваните си къщи
сивите хора
пият нарисувания си чай

точно сега
ще те послушам
и няма да затворя очите си

днес е толкова опасно
да се спи

.

когато е ноември

.

когато е ноември
не достигат сълзи
за отсъствията ни
в къщите
и времето е винаги
закъсняло
вечерта
събира няколко посоки
облечени в затишия
когато най-бледите сенки
се крият в дърветата
изплашени
от собствените си
образи
видими в
огледалните отражения
по мокрия паваж
когато е ноември
есента репетира
проявите си на тихост
в собствените си очи
разделила миглите си
с капчици дъжд
достатъчно е
да преметне пренебрежението си
върху монотонните улици
и да събере в ръцете си
песъчинките
с аромат на
жълто-
ненатрапчиво ухание
скрито в двата пресечени ъгъла
на обезлюдените ни дворове

когато е ноември
миг преди
времето й
да докосне утрото

точно в ноември

.

Виновен си

.

виновен си
да нямам страх от есента
и да сънувам нощем
цветовете й
когато се разхождат във очите ти
и носят клонки
с панделки от вятър
докато слънцето
разлиства всяка
наша страница
и две камъчета да си нося
във джобовете
по едно за всеки
докато
зимата стопли ръцете ни

.

Само ако поиска...

само ако поиска(м)ш
ме събуди
на върха на реката
в нощта
на върха на реката
при смъртта
на върха
събуди ме
водата отдавна
залива покривите
допрели ъглите си
в погълнато
синьо небе
в един липсващ намек
за реалност

между две
падащи звезди
изгарящите сълзи
на небе
в часа на/за съвършеното убийство
само ако поиска(м)ш...

Защо ни е дъждът скъпи

„нямаме пари скъпа,
но имаме дъжд"

не се нуждая
от доказателства
когато ненужно
пролетта потъва в сълзи
отваряйки вратите
на мъгливата есен
и нощта ни
я лаят кучета
човекоумората
разтваря пипалата си
и гузно гледа встрани
с някакъв поглед
надолу
съблича светлината
отдавна забравила слънцето
все надолу пълзи
покрай
забравени сънища
все гледа надолу
а днес прегазиха дете
играло с куклата си
върху тротоара
във някакъв град
на име убиец
единица мярка
във мъртва статистика
застинал въздухът оглуша от вой
и скри сълзите си
в съдраните си джобове
асфалтът е хищник
с неонови зъби
пак злобно ще лае нощта ни
безсрамно
пред погледа на счупени улични лампи

три птици събрахме
от тихите покриви когато
овдовяха гнездата им

после в стих
разпнахме небето им
не помълчахме

защо ни е дъждът скъпи
имаме тишината...
и ехото на мъртвите пространства

Те поискаха да изядат слънцето

те поискаха
да изядат
слънцето
заваля ги
облак
в черно
капките окапаха
цветята
и те заплакаха
с ледени сълзи
мълчаливо
грубостта
погуби
цветовете им
вълните
се обезцветиха
в себе си
морето се напълни
с кал

приливът на
абсурдите
донесе
с бриза
снежинки
и те накацаха
по пролетта
на дърветата
музиката се
задави
изстърга си звуците
изхрипа
стъпкано
от безумието

времето се завъртя
препъна се
в менуетните си стъпки
стабилизаторът
сам
стабилизира себе си
и ги прескочи

Съшито от капки

струните на жиците
си поделиха въздуха
сляха два полутона
и с няколко хладни
глътки утро
събудиха
боси
краката на птиците

натежалият въздух
размърда
есенните си пръсти
припряно се
разходи
в погледите
на сенките
минаващи наоколо
и пропи
с мълчание сезоните

уморен е дъждът

шие от капки
обувки...
за птици

Единствено небето загуби вечността си

Градът уморено
отпусна ръце,
склонил глава
на рамото на вечерта.
От есен застудя.
Се нагърчи въздухът...
в отеснелите си клетки.
Световете им се разкъсаха
от шумът,
роден от истерията на
собственият им ум.

Студът застина.
Очаквайки.
Следваща глътка небе,
предадено,
притиснато безжалостно,
от надбягващите се светлини
сблъскали безцветието си
в раменете му.

Тишината
събра прахта от
малките улици
и заспа,
върху листата им от дюли,
а булевардите -
сънуваха кошмари.
Обладани от собствените им
суеверия и сенки.
Разтвориха се пипалата им,
в очакване на
следващите жертви.
Стъклените нерви
на фасадите
се свиха,
изтръпвайки в
поредната конвулсия.

От треморът
се разби
единствено небето.
И загуби вечността си
сред пепелта от
непростени грешки.

Смазани илюзии

денят не каза
че точно днес
личното му отношение
към всички
загубили се
в часовете му илюзии
ще се прояви
на ъгъла на улицата
загърбила се
със поглед вперен
в светофара
пренебрежението му
надделя
със силата на липсващия
фокусиран поглед
размил се
в плочките на тротоара
а воят на сирените
пуснати от колите на
спешната помощ
беше последното
което запомниха
издъхващите от
безцветност
смазани илюзии

По первазите на стъклените къщи

.

разходките
на беглеца
по первазите
на стъклените къщи
завършваха
в тунелите на лабиринтите
на собственото му
съзнание
умряло вчера
по това време
от поредното
ненадживяно предателство
на мислите му
и дефект във дишането
започваше да расте
в единственото си отражение
родено от
несъществуващи епизоди
в несъщественото му битие
припомнящо си
прочетените островни илюзии
и покриви от криле
отдавна забравили себе си
пътят продължава
така говореше докторът
докато опипваше
реалността
във втвърденото пространство
на мозъка му
когато
опитът му за бягство
загина
смеейки се

.

Следи от непотребни мисли

.

Мъглата...
с цвят на избеляло кадифе,
от липсата на допир
на ръцете ни,
броеше покриви.
Малкото останали птици
се разбягаха
с болезнен писък,
заглъхващ в грохота на вълните,
пълзящи
по мокрите улици.

Есента...
изпълни ъглите ни
с признаците си на тихост
и намръщено се залепи
за стените
на смълчаните ни къщи,
докато
мирисът на осиротелите комини
се носеше
над замъглените ни погледи.
Захвърлените в ъгъла
салфетки
са само белези от нечие присъствие
и следи от непотребни мисли,
намачкани във формата
на топчета...

Дъждът...
избяга от залепените облаци
и се разпадна -
на мокри многоточия между ни.
На свечеряване...
тишината се давеше в локвите
в полукръгове от
замръзнали повторения,
глъхнещо мълвейки
„... не чакам".

.

Огледалото просто е не-просто стъкло

.

филмът няма номера
и страници
разсъни се ...
може би сега
целувайки огледалото
ще видиш очите си
ще видиш в очите ми
прекалено дълго
се учи езикът им
толкова
че когато чуеш поетия въздух
ще е повече от достатъчно
прекалено много
ТРЯБВА
за да разбереш
езикът му
и капките на дъжда в него
а огледалото
просто е
не-просто стъкло
затворило
очите ни
там някъде

сред босите стъпки
привечер

може би
тогава...

ще можеш да чуеш
шумоленето
защото филмът
просто
няма страници

.

А днес е утре

.

Докато наблюдавам
снежинките
през прозорците
на затворените си очи,
усмивката ми
си търси
най-дъждовното място
за да си свие гнездо -
по спешност.

Уплашена
от собствените ми затвори
и изкривените решетки
на гъгнещото ми
пространството.

В очите ми
с аромат на кафе
се разхождат спомени
от непрочетените думи
в нечии
опустели очи,
знаците им
препускат между
неразбраните кавички
и замръзват в мъгливи улици.

Във чашата
след много точки
залязват слънчеви отблясъци
с цвят на
колебливи раковини
напуснали морето си.

Някъде...

Само безсмислието ми
ме превръща в усмивка...

Докато мога да мълча,

защото тишината се чува
по-силно
във степените
на липсващо присъствие,

и в босите стъпки
пред вратите,
когато
само вятърът
знае колко пъти да позвъни
в клоните на дърветата,

за да отвори сърцето им.

И да се изсипват
целувките
натрупани
в ръцете ми.

А днес е утре...

И всъщност е цветно,
и обичам кафето
със дъжд...


.

Камерно

.

само на две крачки
е
зеленото спокойствие
на небето
когато се разхождаме
по ръба на покривите
и си говорим
за вчерашните новини
предумваме порядките
и клюкарстваме
за най-новата пиеса
на вятъра
изсвирена преди няколко дни
в затворен кръг
само пред няколко души
чух че партитурите избягали
от нотите
и все още се разхождат
в сенките
сред притъмнените алеи
сега ще се учим
да дишаме
без ръце
в чуждата действителност
докато единствено вятъра
е по следите ни
представяш ли си
само две крачки
и
полета Ни
ще извини
нашата посредственост


.

Чаша мъгла

.


Свиваш цигара
под дъжда,
а хоризонтът
чертае в очите ти
облаци
от заседнали въздишки.
Рано сутрин
се измества тежестта
и натежават
клетките от накацали птици,
до вечерта
се превръщат в
останки от разрушени гнезда
и се преобръща
скръбта
във зениците.
Избягало от сенките,
сивото
отчаяно търси
във въздуха
изгубеното си зелено,
уморило се
да имитира блясък
в липсите си.
Начерта си криви,
но вероятни пътеки.
Порови в ъглите,
подритна две-три
фатално тъмни кутии.
Разклати си жаждата.
Умори се.
И си поръчва дъжд.
Задължително
изсушен
от скръб по морето.
Ехидно се изхили
пясъкът,
издълба си оазис
в къртичините,
а преди това
нехайно
обърка поръчките
и сервира
мъгла...
във чаша от
неосъществено зелено.


18.09.2008 год.

.

Само толкова

.

Само толкова...
може да бъде
абсурден денят,
задъхващ се
от невъзможности
и объркани мисли.
Не му е тъжно.
Надживя се.
Уби
собственото си сиво.
Безжалостно.
И го превърна в
мрачно мръсно бяло -
сходността остана
само в лекия оттенък,
доловим
единствено
за струните на вятъра,
които
стържеха по стъпките
на булевардите,
сред шума на облаци
разлели цветовете си.
Не е нежност -
за дърветата,
наказани да слушат
плача на дишащите локви
и тичащите стъпки
на излитащи птици.

Мъглата.
С цвят на мрачно мръсно бяло
се прелива...
Размитите очертания
смекчават
само остротата на
абсурда,
точно когато
на фона на песента
на заледения фонтан
Немият
чете на глас
собствените си мисли...

Аз съм тълпата.
И слушам...


.

Отчаяно безумие

И всеки път,
щом тръгвах да се раждам,
ме тъпкаше
със калните ботуши.
Блестящи.
Нови.
Модни до вулгарност.
В прахта ме риташе.
Очите ти,
ревяха от омразата.
И злобата ти
в тях преливаше.
И писъци.
О, Боже!
Писъците...
В тишината,
когато оглушавах от мълчание,
когато се просмуквах
все
навътре в себе си.
И виждах
дъното.
Дълбаех го.
Дълбаех...
А камъните падаха,
отгоре ми...
Ръцете ти,
залепнали от мърсотия,
размазваха палитрата на цветовете
и късаха
СЕ
струните
на дните ни...
Една...
И следващата...
И се хилеше ехидно.
Ушите ми
пищяха от смеха ти.
Наивницата, Аз.
Събирах в шепите си
зрънца...
От малките, онези,
които никой не поглеждаше.
Събрани, кътах ги
с надеждата да ги посеем.
И вярвах.
И се молех.
Ще повярваш ли?!
Невярващата аз,
се молех...

Да покълнат!
Чернилката
да се смили.

И да поникнат...
Цветове.
Във блатото.


10.09.2008 година

Души за продан

Затворите
на собствените ни очи -
най-натрапчивата слепота,
разкъсвана
от ослепели мълнии
с цвят на загниващо его.
Не виждахме.
Дали заради това
садихме птици, по дърветата
… и чакахме.
А те,
нощем по пълнолуние
виеха,
узряваха по съмнало
и глухо падаха
във скута на ръждясали треви.
Сред сродната агония
на птиците,
удавени, със вчерашна дата.
Охлузен, въздухът хрипти
от Суховея
и изсушава все... по... до... сиво
натежалите клепачи.
С последните си песни
ги приспахме -
в кошмари… за изпразнени думи,
дори
по време на следобедната дрямка.
Заслепени,
нито веднъж не простихме
на скитника
протегнатите празни длани
в утрото,
пред най-личните ни порти,
така и не разбрали,
че не той...
А пепелта,
запълнила ъглите ни,
си търсеше душите ни,
за продан.


04.09.2008 година

Най-голата истина

Най - безсрамна е вечер,
когато сваля
уморените дрехи
и предизвикателно
съблича си рамките.
На мястото й,
останало празно
в картината
цъфтят риби,
с цвят на
закъсняло слънце
във оранжеви стъпки,
под такта
на драматична токата .
Светлината
се ражда,
сама за себе си,
внезапна,
докато ръката й
полива във въздуха
мислите
на вървящите
под кръглия й прозорец хора,
със капки надежда,
нарисувана
от танца на цъфтящи риби
във съблечени рамки
от най - голата истина
за нея,
безсрамната.


02.09.2008 година

Несъществуващи деления

.

В избледняващите
светлини
със цвят на
закъсняла безнадеждност
се крие тънък намек
за обреченост,
сред фалшиви акорди
и невъзможно
закърпване
на вече
разделени парчета.

Във циферблата си
будилникът
отдавна е изгубил
часовете си
и само
тиктакащия вой от звуци,
… отмерват
безвъзвратност.
С обратно броене.В агонизираща бавност
стрелките му,
с пречупените си колене
замръзнаха
между
две
несъществуващи
деления
… ни - е

02.09.2008 година
.

Не ми връщай ...

Не ми връщай тишината
без конкретен
повод
и не рови
сред имената,
които никога няма да запомня.
Не търси подобия...
в несполучилите пътища,
нека другите ровят
в душата ми
и връщат
хроническата болка
в очите ми,
когато
реалността им
победи въображението.
И... не боли.
Звъни... само глухо.
Камбанено.
Дълбоко в сърцето ми,
а аз събирам
остатъците (през сълзи),
прегръщайки към гърдите си
смисъла „Да бъдем"...
Дори на крачка
от ръба...
но летящи
сред пурпурни облаци...
Свободни.
Крилете са сини,
когато са волни...
Сред разголените чувства
във очите ни
заглъхват
нотите на мълчанието
и часовете
се изнизват назад,
отразявайки се
в сенките,
изпълващи тъмнината,
наситена с почти
реалното усещане
за теб...
Малко преди изгрева,
между отворените ни очи,
когато студът се
топи между ръцете ни
в секундите...

в които Утрото спи,
сънувайки
... крилете ни
........ във синьо.



31.08.2008 година

По волята на Автора

.

Тя страдаше от липсата на стил.
Винаги се показваше
нелепо истерична
привечер,
когато пускаше пердетата
и около нея
танцуваха дяволите,
избягали от тялото й.
Тук...
Авторът си позволява да сложи
многоточие, прикриващо
неодобрението му.
Докато котката му,
която можеше да бъде нейна,
го гледа с очи,
потъмнели от ужас.
И дебне плячката си -
свита на кравай.
Лудостта като
евтин трик,
омесен от думи,
„Освети"
мракa на душата й,
насред
звуците на пианото,
настроено от неделикатната й ръка
да скърца
... (скърца е противно на свири).
Звуците му
можеха да бъдат и
елегантно тъжни...
Ако не бяха истерични
и обладани
до скука с баналност.
Дори нощта проплака
... от безстилност.
.
(тук следва точка,
поставена от Автора,
защото историите на
някои лирически героини
са обречени,
по волята на собствените им
създатели.)


30.08.2008 година
.

С дъх на небе

под клепачите
от другата страна
с привкус
на Мистерия
и нереалния гъдел
по изтънелите дрехи
разкъсани
във хаотични крачки
носталгия
връхлетяла
междунотията
в най-нежните им
липси
за попълване
между ръцете
бродирали
копнеж
във вълни
с цвят
на море
играещо
сред пясъци…
като
докосване
в целувки
с дъх

на небе ...



29.08.2008 година

Остава само шепота

вечерта
облече
син кашмир
с аромат на небе

между
златисти пръстени и
ванилови нишки
... цветовете
задържали дихание
рисуват звезди
в косите
на дърветата...
притихнали
от нощните
акорди
на нотите
родили се
от красотата й

между тях
остава само шепота
изпълнил
следите
на стъпките
по пътя
... към сърцето



25.08.2008 година

На финала на взривената пустота

Неделята...

прилича на ноември
в разтегнатото си
безмълвие
и ироничната сивота
на вечерта си,
не, и... когато
утрото целува игриво
завесите
и слънцето
ме поглежда със очите ти.

Навън...

грохотът на града
си търси повод за
поредното убийство,
в безналичието на въздух
чувстваш пръстите му
върху треперещата си шия,
не, и... когато
сред скритите
в тъмните ъгли сенки
се чуват усмивки,
с цвят на пролет
и аромат на любов.

Денят...

се обезпокои за себе си,
когато слънцето
пързаляйки се по склона,
се препъна в
преспите изкуствен сняг.

Сълзите
от ожулените му колене
родиха кокичета
върху бетонните тротоари,
жадуващи тревите си.


Небето...

пропълзя в очите ни,
докато асфалтът
събираше намокрени фасове
с остатъци горчилка
сред дъждовните капки...

Ще говориш ли,
Светлина?!

Контрастите
забравиха сънищата си...

натежали от желание
очите ни... се целуваха

... на финала
на взривената пустота...


20.08.2008 година

По края на звездите

в разстоянията
между ни
циферблатите
отмерват
продълженията си
в мрака
докато
восъкът
на
свещите
рисува степените
на приближаване

на стъпките ни

по края
на звездите


17.08.2008 година

По бреговете на небето

Мах или щрих?!
Щрих!

още един
между тоновете...
от полутонове и сенки
сред цветове от звуци
отегчена
се оттегли яркостта ни
и се настани
в зоната на безопасното
сиво
(тъжно)

сиво
в мислите...

мислите
рисуват по стените
гротескни картини
от арестувани
слънчеви зайчета
с надеждата
че поне едно от тях
ще е истинско...
(не беше)

истинско
в илюзиите

илюзиите
кардинали във
пясъчни кули
(където кула
никога не е равно на
катедрала)
но пък успяхме
да преброим
звездите...
в очите ни
(без съмнение)

в очите ни...
контрасти

контрасти
видими
в следите от червило
оставени от
последните
дъждовни капки
върху
обгорените криле
на изсушените птици
остатъци...
(търсим)

остатъци...
в следите

от точка до точка
по бреговете на небето
има толкова забравени
вещи -
нечии смисъл,
късчета спомени...
ъгълчета мечти
... части

в остатъците
следи

от загубени същности...
по бреговете на небето...



10.08.2008 година

Храмове за птици

по сивите
покриви -
храмове
за птици

... сънувам
глухи
възклицания
... закономерно
пулсиращи
в капки
и -
реалност
между силуетите
на нощните
звуци

и трепета

в очакване
на
...

за да се върна...
от



09.08.2008 година

Той ...

03.08.2008 година

... в ъглите

събери
детайлите

в непотребни
кутии
забрави ги
дотогава
докогато

мълчанието
се върне
облякло се
в светлините
на лампите
на границата
на вечерта

ако искаш
стани
... и виж
как растат
криле
в клоните
на дърветата

извън
парадната среда
паркетът
и чехлите
заспали
удобно
пред телевизора

докато снегът
си отива
на автостоп

в силуети

очаквайки
следващите
... стъпки

в търсене
на своя космос...

когато
студът

не е страшен

...
в ъглите



02.08.2008 година

Между разстояние - то

само вечер
мракът
облича
в червено
завесите
когато
се разсичат
гласовете ни
на неуверени
въздушни потоци
лицата
затварят очи
и
между тях...

остават

само

нотите
заглъхващи
във шепота...

между разстояние - то

на...



01.08.2008 година

Въпрос

Във лутането...
Във въпросите...
разкъсващи
очите ни,
когато
светлината
си отива...
Не с тихи крачки!
А със трясък,
след който
дълго чуваш
глъхнещите стъпки
по всичките
пътеки подредени.
Когато...
тъй далече
са ръцете,
погалващи очите ти
във тъмнината...

Ти кой ще си...?!
Тогава?!

Но пред себе си!
Сбогувал се
със суетата в дните си,
съблякъл си
приличието
със дрехите,
захвърлени
небрежно на леглото...

Сред задушаващите
символи на вричане...
В изсмуканите вени...
Във кръвта,
налепила се по езика ти...

На ръба
на всяко оцеляване...
Във следващата крачка
за начало...
Във избора...
и следващите го
все по-безсмислени решения,
връщащи те в изходна позиция...
Ако изправиш гръб?!
Ще трябва да изправиш и лицето си!
Главата си,
със устните,
напукали се от нахапване...
потекли солено...
болящи...
спиращи дъха...
след удари,
замиращи в сърцето ти...

Дошъл ли е моментът
за разкритие?!...
Дали след него ще се раждаме
отново
или умиращи
във болка...
ще загниваме...

...
Тежат ли ти?!...
Забиват се дълбоко?!


Въпросите...

Не дишам,
не отпивам,
и не мисля...

А чувам ли сърцето си?!...

Да плача ли?!...
Да изгоря ли?
със следващите водки...
останалите здрави нерви...
като по-чудо оцелели...
във играта
шибана
„живот"...


?!... Мога ли
да излея всичко от душата си?!...
Да я прочистя
чак до белотата на девица...
Без да говоря?!...
Без да ме слушат?!...
Без да плача?!...

Сълзите
само да текат...
сред неизречените,
никога на глас,
трепети...
В игра на думи
да разказвам чувствата си...
и да се късат
... от мен
със тяхното изричане...

Без да питам...
Кой ти вярва?!...
Кой ми вярва?!...

Като...
...

А ти?
И ти?

Кога ще се научиме да дишаме?!...
А да обичаме...
самите...
себе си?!...



______________________________________________
ПП - Този стих се получи в един разговор, на места думите са на друг човек, на места писах аз...
Благодаря му!





25.07.2008 година

Бяхме

във тъмното,
когато сенките
играят
на илюзии
в ръцете ни,
преплитащи
във побелелите си
пръсти...
остатъци
от време
и несбъдване,
бяхме...

когато
нишката
невидима
се къса...
събрала се
в прахта
на пепелта
по пътя,
във вчерашния листопад
с миризмата на есен,
във
тихия залез
в очите на стареца,
изпращащ
най-последното си
лято,
бяхме...

в прегръдките
на потрошените ни
длани,

бяхме...

и в крехката сплав
от стъкло и душа...

в онези,
бисерните капчици
дихание.
....

във сплелите се части
във едно,
бяхме...

прегръщащи
разбитото в ръце...

в остатъци
от тяло
и душа...
бяхме,

така че...

всяка клетка
да запомни
в себе си

бяхме...



24.07.2008 година

В утрото

Точно тогава
те изчезват.
Грапавите камъни
в дланта ми...

Загубват се
сред прозрачната
мекота
от тонове
докато
музиката
продължава
да създава
криле ни
от топлината
на думите,
които
нашепваш
в съня ми.
Пресътворил
от цялата
безсмисленост
на понятията
една магия
и превърнал ги
в усмивка,
в шепот,
в стон,
в крясъка,
който
не искам
да задържа
в себе си,
когато
се надвесиш
над мен...

Отваряйки очи
с върховете
на пръстите си
да събера
останалите следи
от теб
в съня ми.

***

Жадуваща
да потъна
в очите ти,
чакащи ме
в утрото.



23.07.2008 година

Реванш

Ще се рeванширам,
казваш?!

Подобаващо!

С нежна ласка
в тръпнещ мрак,
с пръсти галещи,
влудяващо...
Със дъх,
изгарящ тялото ми
чак...

Или пък...

Да седнем някъде?!
В прохлада.
Със заледено питие
в ръце...
И ще говорим...
За маковете,
за поляните,
целунати
от най-безбрежното небе!

Не се сърди!

Не се...
:)



20.07.2008 година

Отдадена на

Остатъците
прашинково лято
са се скрили
в онази молекула
въздух,
която раздели
на части
танцуващите пламъци
на всички
настъпващи есенни
вечери.

И те догаряха
безмълвно
в сенки
дишащи
редом
До
или
Просто
във нас.

Опустяло
проскърцва часовникът,
изпращайки
лятното време
в замразени усмивки
и угаснало слънце.

Най-краткото „вечно"
безвремие

почти перманентно
свързано
със есенната слабост
на разглобеното цяло

В пепелта
....
отдадена на вятъра.




17.07.2008 година

До ...

контурите...
разбягали се
в краищата си
потъваха
в безкрайни
хоризонти
тишина,
в които
изсветляваше

присъствието ти...
в ритмични
повторения
целуваше
очите ми
след предателските
капки дъжд
изпълнил

погледа ми.../... ти
притихваше
в полукръгове
от вълни
и въздух
разливащи се
върху следите
от парещи
пръсти
очертали

крилете ни...
устремени
към слънцето

в нощта...

до...


16.07.2008 година

Пресечена точка

Около мислите ти
прокарвах пръсти
изпълващи мрака
на дългата пауза
сред

тишината.
Запя
заедно със
музиката на
дъжда
във линиите

между
повтарящите се
докосвания
на очите ни

отговорът...
застиващ в устните
се скри
зад усмивката
и притихна
в безкрайни повторения

загубили се
около мислите ти
... около мислите ти
достигайки
пресечената точка
мълчание!


13.07.2008 година

Някъде между

Някъде
между и... между
е онази минута,
в която
времето спира,
излъгало
циферблатите
на скучните часовници
и ни докосва до вечността.


Някъде
между и... между
събираме
в дланите си
напъпилите капчици роса,
прокрадващи се
уж случайно във очите ни,
за да може на разсъмване
вятърът
да ги отнесе
зад хоризонта
и любовта да се
прелее в цветовете на цветята.


Някъде
между и... между,
тишината
е ласка
от ефирното ти присъствие
в душата ми
и точно тогава не ми
трябват крила,
за да летя
и точно тогава
сълзите ми са топли
от щастие.


Някъде
между и... между
времето спира
и ни докосва до вечността.



22.06.2008 година

Дъждът е ...

Днес...
ще се случвам...

Елегантната фраза
повърхностно
погали паметта ми,
изсвирвайки
рефрен от
многоточия,
загнездили се
някъде в душата ми.

Днес...
ще се случвам.
Загърбила
мълчанието,
заплетено
във мрежите
на нямото ни
неразбиране.

Днес...
ще се случвам.
Несвойствено
пренебрегвайки
детайлите -
нагарчащи
отрязъци
от пропасти
загниващи.

Днес...
ще се случвам.
В разкъсаните
слоеве,
зачеркнати
със щрихи
безразличие.

В обертонови
писъци
тишината разлива се
след
няколкото мига
дъждовно затишие.

Днес
ще се случвам,
раздавайки
по капка дъжд...

* * *

Дъждът
е само бял стих,
заплел
крилата си
в метални рамки.


25.05.2008 година

Не мога да повярвам на очите си

затворени
пътеки
заключват
вратите си
и ми измислят
забрани
препъват ме
камъни
прегръщат ме
пропасти
накъсани
фрагменти
размиват
чертите си
отривисто
движение
и плавно
пробягване
живота
от нишки
лесно се къса

прерогативите
на епилога
хаотично
се разбъркаха
във крайности

* * *

не мога
да повярвам
на очите си


21.05.2008 година

Тишина

в тишината
чувам
мислите си
животрептящи
дишащи
избягали
от рамките
еластично
пулсиращи
станали
ранни
навременно
присъстващи
късно
възкръсващи
споменно
запечатали
мъртви
завръщания
глъхнещи
тръгващи
бясно
препускащи

дишащи мисли
в тишината
се чуват
тежки от лекост
леки от тежест

* * *

в тишината
моите
мисли
са
пътища


20.05.2008 година

Тази пролет

.


Тази пролет
някак унило,
с уморени очи
среща новия ден.

Тази пролет
сякаш беше
решила
да пресуши
сълзите си...
в мен.

Тази пролет
най-абсурдно
забрави
да поникне
в кокичета,
весела.

Увяхна -
напъпила...

Тази пролет е...
толкова есенна.

.